Душата....
Нека поговорим малко за душата. Това странно нещо, което няма нито образ, нито мирис, нито вкус, но което всеки носи в себе си. Някои хора правят всичко от душа и сърце, други страдат душевно, трети казват, че нямат душа. Какво всъщност е душата? Дали е израз на това, което мислим, което чувстваме? Дали душата ни всъщност възприема света така, както бихме искали? Защо разума ни ни съветва по един начин, а душата винаги ни показва друг път? Защо не и даваме свобода, за да може чрез нея да изразим всичко онова, което дълбоко таим в себе си? От какво всъщност ни е страх?
Естествено това са въпроси, които всеки нормален човек някога си е задавал. Но в крайна сметка "нормален" и "ненормален" са определения, които са строго индивидуални за всяка личност. Едва ли има хора без душа. Просто при някои тя е дълбоко скрита. Те слагат стена пред себе си, и допускат само определени хора да я пробият. Но именно зад дебелата стена най-често стоят истинските хора. Тези, които са откровени, на които можеш да имаш доверие, на които можеш да споделиш абсолютно всичко. Но за добро или лошо именно тези хора най-често са самотни. Макар и винаги да са търсени, в повечето случаи това се случва, когато някой има нужда от съвет, или от помощ. Замислял ли се е някой, че и те имат нужда да излеят душата си на някого? И че всъщност те няма към кого да се обърнат?
Душата ни ни кара да правим неща, за които не сме и подозирали. Много велики произведения на изкуството, в многото му различни жанрове, са нарисувани, написани, или изпяти именно дълбоко от душата на автора им. Но именно хората, стоящи зад споменатите произведения, в доста случаи са затворени, мълчаливи, и най-важното самотни. Защо самотниците имат по-големи души от нас? Заслужават ли да бъдат самотни, при положение, че ние не можем да им стъпим и на малкото пръстче, а сме обградени от хора? Честно ли е това? Когато видите самотник, се замислете - в себе си той таи нещо прекрасно, но страда именно от това. Не обръшайте гръб на самотниците, не ги отбягвайте. Рано или късно те ще ви се отблагодарят с нещо, което само те и тяхната душа могат да направят за вас...
Естествено това са въпроси, които всеки нормален човек някога си е задавал. Но в крайна сметка "нормален" и "ненормален" са определения, които са строго индивидуални за всяка личност. Едва ли има хора без душа. Просто при някои тя е дълбоко скрита. Те слагат стена пред себе си, и допускат само определени хора да я пробият. Но именно зад дебелата стена най-често стоят истинските хора. Тези, които са откровени, на които можеш да имаш доверие, на които можеш да споделиш абсолютно всичко. Но за добро или лошо именно тези хора най-често са самотни. Макар и винаги да са търсени, в повечето случаи това се случва, когато някой има нужда от съвет, или от помощ. Замислял ли се е някой, че и те имат нужда да излеят душата си на някого? И че всъщност те няма към кого да се обърнат?
Душата ни ни кара да правим неща, за които не сме и подозирали. Много велики произведения на изкуството, в многото му различни жанрове, са нарисувани, написани, или изпяти именно дълбоко от душата на автора им. Но именно хората, стоящи зад споменатите произведения, в доста случаи са затворени, мълчаливи, и най-важното самотни. Защо самотниците имат по-големи души от нас? Заслужават ли да бъдат самотни, при положение, че ние не можем да им стъпим и на малкото пръстче, а сме обградени от хора? Честно ли е това? Когато видите самотник, се замислете - в себе си той таи нещо прекрасно, но страда именно от това. Не обръшайте гръб на самотниците, не ги отбягвайте. Рано или късно те ще ви се отблагодарят с нещо, което само те и тяхната душа могат да направят за вас...